Музейни предмети разказват интересни истории – Епизод 5

“Поп Пунчо от гледната точка на съхраняваните в РИМ – Монтана артефакти от него“

                                                              Светлин Ангелов,

                               уредник в отдел “История на България XV – XIX век“,

                                     Регионален исторически музей – град Монтана

    В РИМ – Монтана се съхраняват редица заслужаващи подобаващо внимание ценни

артефакти от периода на Българското Възраждане, обхващащ времето между XV и XIX век.

Някои от тях се отличават от всички останали по своята локална или местна значимост и представляват особена ценност за региона на Северозападна България. В този момент

вниманието ни е насочено към двете икони, изобразяващи съответно Св. Георги и

Св. Димитър, които са създадени от известния предимно във северозападния регион на

нашата родина поп Пунчо. За тези икони е известно, че произхождат от старата църква

Св. Никола“ в село Долна Вереница, област Монтана и са със размери 65 х 46 см. Счита

се, че гореспоменатите икони са изографисани от поп Пунчо през далечната 1810 г., когато той е на около 65 г. Преди да разгледаме особеностите на иконите нека първо да отдадем

своята почит към живота и делото на поп Пунчо като проследим това, което се знае до

наши дни за него и всичко, сътворено от собствените му ръце.

    Пунчо Куздин или Поп Пунчо, както е популярен предимно в Северозападна България, е български възрожденски духовник и просветен деец, автор на един от първите преписи на Паисиевата История славянобългарска, която включва и илюстрации към нея. Той е автор и на дамаскин, известен като Поппунчов сборник, написан през 1796 г. , съхраняващ се понастоящем в Националната библиотека “Св. св. Кирил и Методий“ в град София, където е и един от първите дигитализирани ръкописи.

     Смята се, че поп Пунчо е живял през периода между 1745 г. и 1814 г. Според наличните сведения за неговия живот и дело  се счита, че най – вероятната година на смъртта му е

1814 – та, когато е бил на 69 годишна възраст. Истинността обаче на тази информация не

е потвърдена и сред изследователите има различни мнения за действителната година на неговата смърт. Възможно е евентуално това в действителност да се е случило през предходната: 1813 г. или пък през 1815 г. Този момент от биографията на поп Пунчо все още не е напълно изяснен и продължава да буди интереса на изследователите. Знае се, че той е роден в   село Мокреш, намиращо се днес в границите на община Вълчедръм и на област Монтана. Поп Пунчо е учител и просветител в селата Мокреш и Вълчедръм.

    Изследванията му обаче се ограничават с анализа за преписа на Паисиевата история, добавените „много сказания“ и Пролога царски. Изследван е езикът, стилът, първите в историята ни два автопортрета и 56-те рисунки – на Божията майка, на светци и сцени от живота на апостолите, заставките, винетките, плетениците и миниатюрите по 373-те страници с уникални багри и тонове.

    Известни са над 50 преписа и преправки на Паисиевата история. Един от тях е на поп Пунчо Куздин от село Мокреш. Преписът или преправката е извършен през 1796 г. и е включен в Поппунчовия сборник. Вероятно при свое пътуване до Влашко (днес: Румъния) Софроний Врачански е минал през село Мокреш и поп Пунчо е получил възможвост да се запознае с тази безценна книга и да направи своя препис.

    За себе си Поп Пунчо пише следното: “Аз, поп Пунчо, от село Мокреш, което стои не повече от 15 км. от Лом, написах тази история славянобългарска най – вече за кралете и царете…“. “ Написах тази история и много други сказания преведох. Преведох и пролога царски заради простите хора. Написах тези слова в село Мокреш, което е във Видинска епархия, понеже бях в Мокреш и моето произхождение е оттам… Тогава бях 51 – годишен и бях в свещеничеството до тази година“.

    Сборникът на поп Пунчо съдържа 69 заглавия (глави). В обем от 400 страници е съхранил за историята страници от “История славянобългарска“, сказание за св. Иван Рилски, Йоан Златоуст, притчи за Адам и Ева и Йоан Благослов, слово за Рождество Христово, за св. Пантелеймон, за богатия Йов и за още много други.

    Допълнително в поппунчовия препис са нарисувани 55 – 56 художествени творби, образът на Божията майка, на някои светци, сцени от живота на апостолите, плетеници, миниатюри. В него са нарисувани и два автопортрета. Всичко изобразено е богато украсено с почти неповтарящи се багри, тонове и бои. Преписът е солидно подвързан: кориците са от дърво, подплатено с кафяво – червеникава кожа. Подвързията е подшита по периферията с жълт на цвят метал.

     Нарушавайки стереотипа на буквалния препис, в своя сборник поп Пунчо дава и някои съвети: как да се оре и сее земята, как да се улови пчелен рояк, как да се отглежда лозе, как да се отнася мъжът към жената и децата си.

     Той отправя и своите скромни и благославящи думи към читателя: “Но, о, братия мои, возлюблени читатели, не мойте мене грешнаго проклинати, но Бог наставит братство всем вам. И благасловете ме недостойнаго, понеже не от члого учение написах, ни от млого ортография, но от млого книголюбие и ревност, от сердци мое написах“.

   Поп Пунчо съобщава в своя сборник за важни събития, случили се в онова време:

   “1814 месец Декември 5 день биде освещение храма светаго великомученика Георгия у село Длагошевци (днес: село Замфир). Тогда болгарски владика Паисия изпрати духовника протоигумена поп Доросия Зографца от Света гора и от Зографския манастир “Снети Георги“ (български манастири), та освети църквата Длагошевска“.

      Малко известно е , че самият сборник на поп Пунчо е бил преписван. Във връзка с това твърдение може да се каже, че е познат преписът на даскал Първан от 1847 г. от село Баня (днес: село Николово) в днешната област Монтана. Този даскал е преписвал не само съдържанието, но е прерисувал и рисунките. Извън богослужебната работа, която е изпълнявал в параклис, построен от него в село Мокреш, той е учил децата на четмо и писмо в Мокрешкото килийно училище, основано през 1776 г.

     Поп Пунчо изпълнява достойно и предано задълженията си като свещеник и учител, а и освен това скоро основава в село Вълчедръм килийно училище, което се случва през 1780 г.

     Както е видно от целия му живот и дейност поп Пунчо е имал солидни за онова време познания, които най – вероятно  са били придобити в Зографския манастир.

     Документите сочат, че поп Пунчо е ходил и до Рилския манастир, където се е обучавал в калиграфия и рисуване. Първите автопортрети са в ръкописа му. Винетките са в традиционния византийски стил. Предпочитаните бои са червена, жълта и зелена. Прави впечатление как буквите на началните страници са изобразени като плетеница. Изображенията на различните фигури, които се срещат на страниците на сборника са почти симетрични (св. Козма, св. Йоан Предтеча, арх. Михаил). Най – често там, където са изобразени крака – те са представени в профил, а главите – в анфас.

      Забелязва се изоставянето и загърбването на строгите ограничения на църковните канони.

Това е особено видно при изобразяването на св. Константин и Елена, при илюстрациите из живота на св. Георги ламеубиец.

      Образът на пророк Илия също е сред най -добрите постижения на поп Пунчо като рисувач.

      Най – впечатляващите му рисунки, придружаващи текста са: “Грехопадението”, “Бог създава жената от реброто на спящия Адам”, “Благовещение” и други.

      В ръкописа на поп Пунчо са включени 68 слова, разкази, жития, истории за цар Асен, притчи (на Ломско наречие). В празните полета скромният българин е написал своята молитва – Бог да го вдъхнови и опази за да напише книга. Забелязва се също как често  стилизирани цветя  ограждат образите – икони.

   През първото десетилетие на XIX век, най- вероятно 1810 г. са сътворени две от иконите

на родения в село Мокреш поп Пунчо, а именно: на Св. Георги и на Св. Димитър. Счита

се към настоящия момент, че тези две икони се появяват на бял свят 14 години след

завършването  през 1796 г. на сборника на поп Пунчо. В  една от иконите той сам нарича себе си  поп Пуно Нови Зограф. Към настоящия момент не ни е напълно ясен пътят, който е изминал мокрешкият поп – художник. Това, което ясно се вижда обаче при внимателно разгледане

изобразеното върху  иконите на св. Георги и на св. Димитър, създадени през 1810 г. ще видим някои интересни особености  в начина, по който то е представено. Те ни показват, че през този

период творчеството на поп Пунчо претърпява еволюция. Ако сравним миниатюрите на ръкописа и особено изображенията на св. Георги и другите конни светци в него с иконите на св. Георги и св. Димитър, намирали се някога в църквата на село Долна Вереница ще забележим сериозни промени в професионалния език на мокрешкия поп. Видно е, че той вече е станал

по -сръчен, по -сериозен, по – вглъбен. Може да се твърди, че до известна степен се е изгубило очарованието на неправилните, но живи лица от миниатюрите в ръкописа. Лицата на светците от двете икони са донякъде схематични и безизразни, макар и по – правилни. Поп Пуно, както нарича себе си обаче не е загубил фантазията си, любовта към орнамента и своеобразното отношение към пространството. В двете икони има неочаквани детайли, които напомнят миниатюрите. Синът на Лъв Пафлагонски, спасен от светеца от плен при българите, е представен зад него на коня му не възседнал, а коленичил, без това да смути ни най – малко чувството за достоверност на зографа. Малкият Георги “син Леонов“, е с чудновата шапчица на главата. Зад св. Георги, в полукръгло сияние е изобразена Луната, обкръжена от звезди, такава, каквато я виждаме в миниатюрата “Сътворяването на Ева“ от ръкописа на поп Пунчо, придавайки особена “космична“ значимост на това, което става. Като тематична и пластична структура двете икони се покриват убедително с общите схеми и представи, установени в българската възрожденска живопис. В този момент изображенията на конниците – победоносци получават вече по – жизнерадостен ритъм, който ограничава елементите на религиозното умиление, за да превърне баналната описателност в обработена информация, директно подхранваща националната гордост и вярата в победата на народния дух.

    Буди интерес фактът, че върху иконата на св. Димитър са изписани няколко ценни надписа, от които се разбира, че Зограф Пуно се е придържал към житието на св. Димитър и е пояснил изобразената сцена; от казаното се разбира, че убитият воин от св. Димитър не е българският цар Калоян, а езическият джелат Лий.

     Като иконописец поп Пунчо е близък до похватите на миниатюрата. Пространството в иконите му е двуизмерно, като никъде той не се старае да постигне дълбочина или обемност. Полага равни цветни петна, без нюанси, като чертае формите и подробностите с плътен, категоричен контур. Цветовата гама, която предпочита предимно да използва не е богата – само червено, зелено, охра, кафяво.

     Поп Пунчо допълва образите с текстови обяснения, тъй като  не се доверява само на изображението. Тези текстове освен, че обозначават, но са и израз и на неговото емоционалното отношение към своите изобразявани  образи и събития. Над ламята, например, която св Георги убива, той пише: “злодеица“. Цялото изкуство на поп Пунчо има една цел – да бъде ясно и достъпно за простия народ.

     Начинът, по който е написан и оформен сборникът на поп Пунчо , ни доказва, че той е

бил образован човек. Мокрешкия поп е знаел гръцки език и е привеждал от него на прост български език, подтикнат от подбудите на Паисий Хилендарски и Софроний Врачански.

Не случайно голяма част от сборника му е посветена на препис от История славянобългарска, като дори този текст, писан на разбираем български език, той изпъстря с думи от местния диалект.

     Изследователите на всичко, което е сътворено от поп Пунчо са единодушни в мнението си,

че той е рядка за своето време личност, която се е отличавала със високата си образованост –

нещо нетипично за онези години.

    Според изследователите на Българското Възраждане поп Пунчо е охарактеризиран като

“селският енциклопедист от епохата на Възраждането“.

     Като книжовник поп Пунчо  е най – тясно свързан с представителите на Врачанската школа, а като художник е ярко явление в българското изобразително изкуство. Като просветител и общественик той гравитира към кръга на последователите – идеолозите на Българското Възраждане – Паисий Хилендарски и Софроний Врачански.

Използвана литература:

1. Василиев, Асен. “Български възрожденски майстори“.
2. Божков, Атанас. “Българско изобразително изкуство“.
3. Гергова, Иванка. “Възрожденско изкуство в Михайловградски окръг“.
4. Александров, Милен. “Аз, грешният и недостойният“.
5. Батева, Мими.  Поп Пунчо и неговият дамаскин от 1798 г. / Мими Батева. // Ломски вестник  (Лом), VI, N 50, 13-19 дек. 1996, с. 8.
6. Куздина – Аврамова, Цветана Ал.  Книжовникът поп Пунчо Куздин от село Мокреш / Цветана Ал. Куздова – Аврамова. // Слово плюс. Прил. Контур, бр. 3, ноем.  (Монтана), XIV, N 42, 5-11 ноем. 2009, с. 4. 
7. Гаврилова, Габриела.  Поп Пунчо – духовен мост между Средновековието и Възраждането / Габриела Гаврилова. // Хроники от Северозапада ч. IV. – В. Търново, 2006, с. 185-190. 
8. Ценова, Траяна.  Поп Пунчо – селският енциклопедист на нашето Възраждане / Траяна Ценова. // Идея  (Монтана), V, N 146, 11 дек. 1996, с. 4.